Тайната на един продавач на мечти

Събудих се рано тази сутрин, нали е Коледа, в болницата Света Анна ме очакваха. Навън беше някак студено и мрачно, а и нямах особено настроение за празника. Предпочитах да си остана в малкия си тавански апартамент, който далеч не се доближаваше до идеята за уютен дом, но беше всичко, което имах. Можех просто да позвъня и да кажа, че съм болен и да остана завит под дебелия си вълнен китеник. Щях да си лежа и да гледам скучния екран на черно-белия ми телевизор, който хващаше една единствена програма, а пък, с малко късмет, и добрата съседка от долу можеше да се отбие да ми донесе малко храна, едва ли щях да гладувам. Не звучеше като особено пълноценен ден, но какво повече да иска човек от живот. Четири голи стени, едно продънено легло, малка баня и почти празен хладилник – всичко от което имах нужда.
Старият ми мършав котарак се отърка доволно в краката ми, за да изрази съгласието си по въпроса. Насочих се към стационарния телефон и се приготвих да набера номера. Но тогава си представих всички деца, които очакваха да видят Дядо Коледа. За много от тях това щеше да бъде последната им празник. Бях доброволец от двадесет години, с времето се научаваш да разбираш колко им остава на пациентите, понякога по-добре от самите лекари. Личеше си, смъртта се усещаше... И все пак, какво друго можеш да направиш освен да им дадеш надежда.
Въздъхнах и оставих слушалката. Взех избелелия костюм, облякох го и застанах пред огледалото. Бях един доста раздърпан Дядо Коледа, дрехите ми бяха станали изключително широки, след продължително си боледуване бях загубил доста килограми, но парите не стигаха за храна ,камо ли за лекарства.Това обаче ме притесняваше, защото нямаше какво да се направи по въпроса, за това просто измих лицето си и пригладих брадата си с пръсти. А, за финал, сложих една голяма усмивка. Изненадващо се бях състарил в последно време – челото ми се бе сбръчкало от всичките грижи, фините линийки около очите ми се бях превърнали в едри пукнатини, а кожата ми изглеждаше суха и загрубяла. Лицето ми помръкна отново само при гледката на собственото ми изражение. Бързо надянах маската си и сега всичко изглеждаше далеч по-добре. Усмивката е най-добрия грим на актьора.
Старият стенен часовник изтрака напомнящо и грубо, трябваше да побързам. Надянах прокъсаното си старо палто, закърпвано многократно с разноцветни платове, и се отправих към болницата, която се намираше само на две пресечки от мястото, където живеех.
Вече закъснявах, но нещо на ъгъла ме спря. Една дребничка, прегърбена жена, на не по-малко от осемдесет години, стоеше и продаваше плетени гривни, не бяха нищо особено, и все пак, нещо в цветове привличаше вниманието ми – зелено,червено и синьо, лилаво, розово и оранжево. Но никъде нямаше черно, нито една от тях, присъстваха всички други цветове, но не и черното.
- Всичко наред ли е? – попита ме старицата забелязала, учуденото ми изражение.
- Не съвсем… Защо няма гривна в черно?
- Вие трябва да знаете най-добре…Черното продава ли надежда?
Разбрах я, нещо повече, хрумна ми чудесна идея . Извадих една смачкана банкнота от джоба си и я подадох на жената. Тя ми се усмихна топло с благодарност, прибра гривните в обикновен и ми ги връчи, с треперещи, от щастие ръце. Днес щеше да има какво да сложи в устата си
Когато стигнах, сестрите вече ме очакваха с количка пълна с подаръци. Болницата беше богато украсена, във чакалнята имаше грамадна коледна елха, а на върха и блестеше стъклен ангел. Герлянди и лампички се виеха около рецепцията. Всички членове на персонала носеха коледни шапки или еленови рога, а от радиото се носеха приятни коледни песни. Чудесна празнична атмосфера, нали така? Но в мига, когато прекрачиш входа на интензивното, докато нахлузваш найлоновите търлици, щом чуеш тежката суха кашлица на някое умиращо дете, отчаянието те завладява. В този момент лицата на всички помръкнаха и магията се изгуби, всичко стана сиво и изгуби цветовете си, всичко освен едни, нищо и никакви, шарени плетеници, които искряха в джоба ми от надеждата.
Започнахме да минаваме стая по стая, все същата процедура при всяко дете - давах му подаръка, позирах за снимка и накрая му връзвах по една гривничка:
- Това е талисман - казвах - Ще ти помогне да се оправиш.
Повечето от тях не обръщаха внимание, но някои грейваха от щастие и невинните им детски усмивки стопляха сърцето ми. И това беше най-голямата награда, което можех да получа за продадена мечта.
Най-накрая стигнахме последната стая. В нея имаше момиче на около петнадест, болно от левкимия. Когато влязохме, вътре ми се стори дори по–мрачно, отколкото в която и да е друга стая. Само лека ,топла светлина се бе увил около детето, като змия, изцеждаща живота му. Момичето не се усмихна, не се надигна от леглото, само ни кимна и учтиво прие подаръка си. Натъжих се, моя малък дар нямаше да й помогне но… Това беше всичко, което можех да й дам. Хванах малката й, бледа, почти прозрачна, ръка и пъхнах плетеницата вътре.
- Това е талисман. Ще ти помогне да се оправиш.
За момент не можах да разгадая изражението й. Дали беше ядосана или тъжна, дали щеше да се разкрещи, не знаех, но го очаквах. Само че тогава тя се усмихна, усмихна се искрено и прошепна:
- Аз знам тайната ти...
- Каква тайна? - зачудих се.
- Тайната да бъдеш продавач на мечти...
Не казах нищо, вместо това излязох от стаята и не погледнах назад, чак докато не се озовах на тавана опънат на стария креват, загледан в тавана. Замислих се - умно момиче беше, много умно...А тайната? Тя е много проста - за да продаваш мечти, трябва да си изгубил своите.
За още разкази харесайте:https://www.facebook.com/pg/All-The-Colors-Of-Humanity-103632091004279/photos/?tab=album&album_id=152438936123594